Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: mmka Категория: Лични дневници
Прочетен: 300090 Постинги: 97 Коментари: 227
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

Когато се роди бях щастлива мама,

гушнах го и му дадох награда голяма.

Той засука и почувства се добре,

напълни коремчето и заспа като мече.

Но за жалост не всичко бе така и занапред

усетих, че нещо не бе съвсем наред.

Кърмата ли бе малко, той ли бе мързелив,

но и денем, и нощем на ръце го носих.

Все искаше гърдата, плачеше за нея,

а аз да му давам АМ не смеех.

Исках да го кърмя, беше ми мечта

и никой не можеше да ме откъсне от целта.

Беше ми много трудно - не спях, не ядях,

но за моето бебче капка по капка цедях.

Така месец по месец  всичко беше по-добре

и той си пийваше все повече от сладкото млекце.

Сучеше, когато иска, по всяко време на деня,

а на мен ми беше лесно да го успокоя.

Кърменето бе наслада и за двете страни

и никой не можеше да ме убеди,

че той е голям, да го отбивам вече -

за мен той си беше още малко човече.

Но с времето малко по малко, полека

започнах да отбивам себе си и него.

Всичко стана плавно, не бързах въобще

и мъничкото бебе превърна се в Дете.

………………………………………………………………

Скъпи майки, искам да ви споделя,

че за мен няма по прекрасно нещо от това

да създадеш Живот, да продължиш рода,

да гушнеш свойто бебче, да му дадеш гърда!

Категория: Лични дневници
Прочетен: 2226 Коментари: 1 Гласове: 0

Ще разкажа аз сега история една,

във която аз и мама бяхме партия голяма.

Тя ми даваше млекце, пееше ми от сърце,

аз казвах й „Благодаря“, връщах й го на мига.

Тя ме милваше като лежа, даваше ми топлина.

аз пък пълних памперса голям и никак не ме бе срам.

Когато нещо ме болеше, когато хич не бях добре,

мама пак ми даваше от чудодейното млекце.

Понякога ми беше скучно и изнервено дори,

но мама знаеше как лесно да ме разведри.

Когато бях жаден или с къркорещи чревца,

мама блузата надигаше и се засищах на мига.

Ох, колко хубаво ми беше, исках ли да спя,

гушваше ме нежно и ми даваше гърда.

Сега съм голям и не суча вече,

но споменът за сученето остава вечен.

Толкова много мляко от мама изпих

и толкова много вируси сам победих.

От млякото станах силен, здрав и як,

за да мога да защитавам и татко чак.

Аз съм на мама кавалера и мъжа,

но как понякога ми се иска в ръцете й да лежа.

Да стана малко бебче, да лапна пак гърда

и сучейки си сладко, сладко да заспя.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1692 Коментари: 0 Гласове: 0

Всичко започва още от бременността. Като видиш двете чертички, започваш да се тревожиш, да се страхуваш, да мислиш дали ще се справиш. Щом се събуждаш сутрин започва да ти се гади, не се чувстваш добре, отпаднало ти е, нямаш сили за нищо. Каквото и да хапнеш го връщаш, но въпреки това качваш килограми. Всякакви миризми те дразнят. Прияжда ти се нещо, което го няма в момента или нещо, което не трябва да ядеш. Ако си с повече късмет ще ти се появят пъпки навсякъде. Краката и ръцете ти се подуват. Не можеш да си обуеш старите обувки и трябва да носиш с два номера по-големи, за да не ти убиват. Дрехите ти умаляват, косата ти опадва, ноктите ти стават груби и чупливи. Появяват ти се стрии – по дупето, по корема, по краката. И те повече никога няма да изчезнат, така че трябва да забравиш и за късите полички и голото коремче. Вечер като си легнеш започват киселините. Трябва да спиш полуседнала, за да се чувстваш добре. Ами нощем? Ставаш по 10 пъти, за да ходиш до тоалетната и това е само началото на твоето безсъние.

Като започнат контракциите знаеш ли колко много боли? Сякаш те режат с нож без упойка. Нямаш търпение да изкарат малкото същество, за да спре болката. Но не, те не го изкарват, а чакат разкритие. И боли ли, боли. Не ти остават сили. А после искат от теб да имаш сили, за да напъваш. И ти викат, и ти се карат, докато бебчето не излезе, по някое време и те рязват. Едната болка минава и идва другата – започват да те шият като пуйка за Коледа. И след това, докато паднат конците и минат раните, едвам сядаш и ставаш. Но пак казвам  - това е само началото.

                Когато се роди човечето трябва да си 24 часа с него. Цялото ти време и всичките ти сили отиват, за да се грижиш за него – хранене, преобуване, преобличане, къпане, спане и това е години наред. Нямаш време да се погледнеш в огледалото. Ходиш космясала и несресана. Ако бебчето е зимно и навън даже не излизаш. Стоиш по цели денонощия в апартамента сама с бебе в ръцете. Не виждаш други хора, не виждаш свят. Сменяш напишкани и наакани памперси и трябва да си много бърза и сръчна, за да не станеш напишкана и ти. Редовно бебето повръща изсуканото мляко отгоре ти. По-късно започва и да те скуби, да те хапе, докато суче – леле, колко е болезнено. Спи неспокойно, буди се често. Плаче постоянно и ти не знаеш защо. Всеки месец трябва да го водиш на консултация и ваксинация, а после да го успокояваш, защото го боли. Трябва да следиш памперсите, милилитрите, градусите.  Да стерилизираш, да чистиш и гладиш постоянно. А когато излизате на разходка, вместо да мислиш за гримове и парфюми, трябва да тъпчеш чантата си с памперси, мокри кърпички, сухи кърпички, шише с вода, играчки и за твои вещи не остава място. Много е забавно, когато излезеш с количката. Истинско изкуство е да я буташ по нашите пътища и тротоари. Качваш я на тротоара, буташ 10 метра и трябва да я свалиш, защото има паркирана кола. Слизаш на пътя и след малко някой ти бибитка с колата и те пита с цялата си наглост: „Няма ли тротоар за теб?“. Качваш я пак на тротоара, а плочките не са една с една равни, тръгваш да буташ и се забиваш в някоя дупка. Отнема ти една минута, за да извадиш количката от там и да можеш да я подкараш отново, но след малко отново трябва да слезеш на пътя, защото пак има спряна кола. И всичко това продължава през цялата разходка. Късмет имаш, ако не е валяло и няма локви. Тогава става още по-забавно. Но също забавно е, когато се прибереш от разходката и асансьора не работи. Радваш се още повече, защото фитнесът продължава, този път ще тренираш и за ръцете, докато качиш количката и бебето по стълбите до седмия етаж.

 А когато детенцето се разболее? Като му се запуши нослето и не може да диша, като кашля без да може да си поеме дъх,като се обрине или като вдигне висока температура нощем? Търчиш по лекари – един, два, три и всеки ти казва различни неща и ти изписва различни лекарства. Ами сега? На кого ще се довериш? Кого ще послушаш и какво ще дадеш, за да е правилното за лечението на твоето дете?! И на всичкото отгоре сънят за теб вече е мираж… И това е само началото на грижите и тревогите ти. После идват други, нови – бели, рани, агресия, истерии.

След всичко това, би ли станала майка? Би ли се лишила от личния си живот, от свободата си в името на друг живот, който след време ще ти блъска вратата под носа, няма да иска да те слуша и да те поглежда?! Би ли изтърпяла всяка болка – не само физическа, но и душевна, защото от думите на детето ти ще те боли повече, отколкото при раждането?! Би ли се лишила от дрехи, обувки и храна, за да има с какво да изпратиш детето си на градина, на училище, за да ходи уверено и с гордо вдигната глава?! Би ли жертвала съня си, силите си, времето си, за да можеш да се отдадеш изцяло на детето си, да го възпитаваш да бъде един достоен човек, да го учиш да цени и уважава себе си и хората около себе си, да го обичаш безрезервно и безгранично без да искаш нищо в замяна?! И най-важното – би ли се доверила и би ли дала сърцето си на едно неопитно и беззащитно новородено, което ще го мачка, ще го хвърля, ще го къса, ще го тъпче, а някой ден и ще го счупи на хиляди малки парченца?! Ако отговорите ти на всичките въпроси е „Да“ – честито, готова си да станеш Майка!!!  

Всичко започва като видиш двете чертички на теста за бременност! Чувството е неописуемо, невероятно, сякаш ти порастват криле и чувстваш, че ще полетиш. Вътре в теб расте нов живот, ново създание, нов човек. Започваш да мислиш постоянно за него, да чакаш с нетърпение ехографските прегледи, за да го видиш. Радваш се на снимките, на които има просто една черна точка, но знаеш, че именно тази точка е най – прекрасното нещо за теб в този живот. Тръпнеш в очакване да усетиш балончето или рибката в корема, да го усещаш , за да знаеш, че е добре. Мериш си корема и следиш дали расте, защото това значи, че и то расте в теб. Милваш го, говориш му, пееш му още преди да се е появило на белия свят, защото искаш да знае, че го обичаш и чакаш с нетърпение момента, когато ще си го гушнеш и помилваш наистина. Усещаш все по-силни удари, коремът ти се мести във всички посоки, нощем те буди, но ти си щастлива, защото единственото, което има значение е бебчето в теб да расте и да бъде добре. Ами когато го видиш за пръв път? Едва ли има по-прекрасен и красив момент от този. Да видиш съществото, което 9 месеца е растяло в корема ти, да видиш твоето детенце – най-хубавото в целия свят! Да го вземеш, да го прегърнеш, да целунеш и да искаш да го задържиш в ръцете си завинаги! А то е толкова малко и невинно и толкова чисто. Няма никаква злоба в него, никаква завист, никакви лоши мисли и дела. И не иска много, нуждае се от малко. Иска само мама да го гушка, да му дава да суче, да му пее и говори, да го милва. И не иска да се отдели от теб нито за миг, защото за него ти си целия свят. Няма по-близък и по-скъп човек от теб.  Само при теб се чувства спокойно, защитено, щастливо, обичано. С теб и чрез теб започва да опознава огромния и страшен свят, в който се е появило. Да разбира какво е студено, какво е топло, какво е болка, какво е радост, какво е сълза, какво е усмивка. Започва  да повдига глава, да се обръща, да седи, да пълзи, да върви, да бяга, да скача, да рита. Започва да се опитва да казва букви, срички, думи, да съставя изречения, да пее песнички и да казва стихчета. Отначало само се усмивка, после се смее с глас, а накрая вика толкова силно, че го чуват всички комшии във входа. Учи се да държи предмети, да натиска копчета, да отвива и завива капачки, да се храни само. Започва да става все по-самостоятелно, все по-упорито, все по-голямо и независимо. А ти винаги си там, винаги си до него, радваш  се на успехите му, подкрепяш го и го окуражаваш да крачи смело напред, да продължава да изследва света и да се учи.

А знаеш ли колко те радва, когато го чуваш да се смее, когато виждаш, че е щастливо? Знаеш ли какво щастие е, когато каже за пръв път „мама“ и всеки път, когато чуваш „мамо, мамо“? Знаеш ли какво е усещането, когато малките му ръчички те гушнат, а малките му устнички те целунат? А когато каже „Обичам те“? Знаеш ли, че в този момент времето спира, че  нищо друго не е от значение. Забравяш за всякаква болка, всякакви грижи, тревоги и притеснения, забравяш, че си качила 5 кг, че не си измила чиниите и че имаш само 2 лв в джоба. Забравяш за света, забравяш и за хората. Защото няма по-велик момент  от този, в който детето ти каже, че те обича. Но това не може да се опише с думи, трябва да се изпита. Не мога да ти обясня какво е чувството да си Майка – защото то е неописуемо и несравнимо. Нищо материално няма да ти донесе истинско щастие, така както твоето дете. Готова ли си да започнеш нов живот? Готова ли си да зарежеш работа, богатства, пътешествия и слава, за да бъдеш щастлива? Готова ли си да станеш Майка?

Категория: Лични дневници
Прочетен: 3141 Коментари: 1 Гласове: 0
25.03.2013 11:55 - Здраве!

Имам 28 грама Фотрум и 20 гр.Максипим, ако някой има нужда мога да ги дам.” – това излезе току що на стената ми във Фейсбук. Не знаете какво са Фотрум и Максипим? И аз не знам и се надявам никога да не се налага да разбирам. Но има една група хора, която за съжаление знае и използва тези лекарства. И това са хората страдащи от рядката болест Муковисцидоза. А по стечение на обстоятелствата познавам такива хора – предимно млади и деца, защото болните от тази болест рядко доживяват до старост, особено пък в България, където или няма лекарства, или има, но са непосилно скъпи за обикновения човек. Няма да пиша за болестта, всеки, който се интересува може да се разрови из Чичко Гугъл и да намери информация. Има и един стар игрален филм, който по-нагледно представя проблемите произтичащи от болестта. Има и клипчета показващи… част от живота на болните. Част, която остава скрита за мен и за теб. Защото е срамно, страшно, неудобно, може би?!

 

Всеки е чувал приказката, че оценяваме какво имаме едва, когато го загубим. Всеки, в един или в друг смисъл, е разбирал колко е вярно това. Но защо винаги се усещаме толкова късно? Особено когато се касае за здравето ни? Защо не го ценим? Защо не го пазим? Не е ли то най-скъпото, което притежаваме? За какво ни е друго, ако го нямаме? Защо сме тъжни, когато сме здрави? Защо се ядосваме за дреболии, след като сме здрави? Защо не се радваме, че сме добре, че хората около нас са добре? Да, няма работа, няма пари, следователно няма храна и нови дрехи, но все пак има надежда, нали? По-добре да имаш малко пари и да си здрав, отколкото да имаш много пари, които да трябва да даваш за лекарства и накрая пак да ти остават малко. Не бъдете алчни, не бъдете зли. Бъдете здрави и добри!!! И ценете това, което притежавате, така както цените това, което нямате!!!

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1727 Коментари: 0 Гласове: 1

Мили, Дядо Коледа!

Пак съм аз – БожиДар! Сигурно ме помниш. Аз вече съм по - голям, и по – мъдър (станах на цели 2г.)  Но все още има за какво да те моля, защото знам, че ти можеш много; правиш чудеса и сбъдваш желания.

Дали слушам или не – Ти виждаш и знаеш. Дали ще ми донесеш нещо или не – пак само Ти си знаеш. Аз съм длъжен да опитам пък… каквото стане.

Дядо Коледа, за тази Коледа си пожелавам  Здраве! Едва ли има нещо по-ценно или по-скоро безценно от здравето. За здраве моли всеки – и добър, и лош; и малък, и голям; и силен, и слаб; и богат, и беден; и…. до безкрай… Без него сме за никъде, без него сме нищо. Какво ако имаме всичко, а нямаме здраве? Как да бъдем щастливи, ако нямаме здраве? Как да се борим? Как да живеем? Как да се забавляваме и да се смеем? Трудно, нали?!

Донеси ми, Дядо Коледа, здраве! За да раста безгрижен. За да обичам. Да се радвам на Живота и да се уча; да не успея, но после да сполуча. Да правя грешки, да се ядосвам, да се науча да живея без да прахосвам. Да видя доброто и злото в очите; да усетя любовта и болката в гърдите. Да разбера какво е провал, а после - победа; да плача от мъка, но после да се смея. Донеси ми здраве, за да Живея!

Донеси, Дядо Коледа, здраве на мама и тати! За да са вечно усмихнати. За да бъдем щастливи, да сме задружни, да ми помагат, когато имам нужда.

Донеси, Дядо Коледа, здраве на баба и дядо! За да ме глезят, да ми угаждат, да си играят с мен и да се радват.

Донеси, Дядо Коледа, здраве на моите близки! За да бъдат до мен, когато поискат. За да са упора и подкрепа, да бъдат моята надежда .

Донеси, Дядо Коледа, здраве на моите приятели! За да играем винаги заедно. За да се смеем, да се радваме, да плачем и да си помагаме, когато в беда изпадаме.

Донеси, Дядо Коледа, здраве на всички познати и непознати! За да бъдат весели, обичащи. За да са добри и мили, да бъдат успели и щастливи.

Най-накрая, но винаги на първо място, донеси здраве на себе си, Дядо! За да можеш, за да успееш да зарадваш всеки човечец. За да сбъднеш и моите желания, да бъдем по-здрави всички заедно!

Благодаря!

Едно вечно вярващо дете:

БожиДар

Категория: Лични дневници
Прочетен: 2045 Коментари: 0 Гласове: 0

Мили Дядо Коледа,

Пише Ти едно пораснало дете все още вярващо в Коледния дух и в чудесата! Благодаря Ти, че те има и че сгряваш детските души и сърца!

Аз не бях много послушна тази година, и предната, и по-предната също. С умисъл или не, наранявах хората, които обичам, а в края на годината, под Коледната елха, намирах подаръци от тях, и от теб може би. Какъв парадокс, нали?! Празниците се оказват моментите, в които откриваш кой те обича истински и въпреки (не заради) това, което си. Зад подаръците и усмивките разбираш колко богат си с хората до себе си. И тогава не ти трябва нищо друго – щастлив си, че ги има, че са до теб и това е всичко, от което имаш нужда!

Дядо Коледа, аз не искам нищо за себе си, аз имам много. Нямам всичко, но имам достатъчно. Затова те моля, дай на тези дето нямат това, което имам аз.

Имам най-важното – ЗДРАВЕ! Дай го на болните от тежки и по-леки болести, особено на децата. Дай го на познатите и на непознатите ми и ги дари също така с дълголетие. Пази здравите от болести, защото болестта е най-коварното нещо. Аз я познавам, виждала съм я и продължавам да я виждам. Тя не прощава на никого – нито на послушен, нито на непослушен. Тя отнема животи, погубва младост и усмивки. Усмири я и я изгони, моля те!!!

Имам Семейство! Дари самотните с другари, вдовците и вдовиците със спътници в живота, но най-вече дари изоставените деца и децата без родители с майчина ласка и бащина подкрепа! Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Те са плахи, с тъжни очи и празни сърца. Те протягат ръце към всеки непознат с едничката надежда да ги гушне и да ги задържи в прегръдката си завинаги! Изпрати на всяко детенце по един такъв „непознат”, моля те!!!

Имам Храна! Дай на гладните стомаси хляб, а на гладните души – просветление! Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Първите са кльощави, мърляви и дрипави, ровещи в пръстта, търсещи храна, но с пълна душа. А вторите са дебели, с лъскави обувки и с още по-лъскави коли, организиращи пиршества за залъгване на съвестта, но с празна душа. Дай от първите това, което липсва на вторите и обратното. Направи така, че в света всички да са равни, да няма бедни и богати, моля те!!!

Имам Късмет! Дай от него на онеправданите, на тези, които вярват, че петък 13ти носи лош късмет, на тези, които не минават под стълба и заобикалят пътя на черната котка, на каръците и мислещите се за такива. Аз ги познавам, виждала съм ги и ги виждам. Те са отчаяни и заблудени. Покажи им пътя, красотата на вървенето по него, въпреки бодличките тук и там и светлината в неговия край. Отстрани суеверието им и ги дари с кураж, моля те!!!

Имам Вяра! Дай я на неверниците, на тези, които все се съмняват, дори и в близките си, на тези, които не вярват дори на себе си и на възможностите си. Аз ги познавам, виждала съм ги и все още ги виждам. Те са лъгани много, те лъжат много и затова са изгубили вяра във всичко и във всички. Страх ги е да живеят в истината и истински, страх ги е да не бъдат измамени отново. Дай им реален и честен Живот и напълни сърцата им с топлина, моля те!!!

Имам Доброта! Дай я на лошите, на тези, които убиват, крадат и изнасилват, на тези, които се продават за шепа или за цял куп материални блага. Аз ги познавам, виждала съм ги и продължавам да ги виждам. Те са изгубили себе си, собствената си същност, подлъгали са се и са забравили добротата си вътре, дълбоко в себе си. Припомни им кои са, върни им съвестта и чувството за вина, моля те!!!

Имам Любов! Дай я на необичаните и на необичащите, на тези, които никога не са я изпитвали и на тези, които многобройно са я губили. Аз ги познавам, виждала съм ги и ги виждам. Техните сърца са празни, или наранени и кървящи, или пък лепени и шити. Те не знаят как да намерят любовта, какво да правят с нея и как да я задържат. Покажи им, че тя е навсякъде около тях, отключи сърцата им и им помогни да я открият и да ги изпълнят с нея, моля те!!!

Имам Щастие! Дай го на нещастните, на тези, на които все им липсва нещо. Дай щастие на всички хора, за да започнат да ценят това, което имат и притежават и то да им бъде достатъчно, за да са истински щастливи и добри и така да направят света едно прекрасно място за живеене, моля те!!! („Всеки щастлив човек е добър, но не всеки добър човек е щастлив” Оскар Уайлд)

Дядо Коледа, аз обичам Коледа, винаги съм обичала този празник. Елхата, украсата, блещукащите лампички, мириса на портокали и канела, еуфорията. До скоро си мислех, че няма човек, който да не харесва Коледа, този толкова светъл, чист и уютен празник. Но преди две години се срещнах с един такъв човек, една позната, колежка, която още през есента беше започнала да пее коледни песни. Колко хубаво, празнично, ето че духът на Коледа бе в нея и през есента. Да, но не. На въпроса „Харесваш ли Коледа?” и очаквания от мен положителен отговор, останах смаяна и безмълвна. „Не, не я харесвам” – каза тя. „Защо?”- беше следващият бърз въпрос от моя страна. „Защото не всеки има възможността да получи подарък” – каза тъжно тя. Тази жена с психически проблеми, тя бе по-мъдра и по-умна от мен.  Тогава се замислих колко права е тя и как аз греша, че Коледа е прекрасен ден. И от тогава заобичах по-малко този празник, защото дори и на него не всеки е щастлив. Затова Дядо Коледа те моля от все сърце, дай подаръци на всеки един – и послушен, и непослушен, за да може поне веднъж годишно да няма нещастни и тъжни лица и очи, изпълнени със сълзи!!! Помоли политиците и бизнесмените, нека те бъдат твоите помощници и не оставят нито едно семейство без дар!

 

Благодаря ти, Дядо Коледа!!! Ти все подаряваш подаръци, а никой не подарява на теб, затова в Коледната нощ ще оставя и за теб нещо под елхата. Надявам се да ти хареса!!!

Едно от твоите вярващи в чудеса деца:

Теди (24г.)

Категория: Лични дневници
Прочетен: 3741 Коментари: 1 Гласове: 3

image      Мили Дядо Коледа,

Пише Ти едно момченце, което е само на 1 месец. Но това не значи, че още нямам своите желания, мечти и копнежи. А и преди да се родя, 9 месеца живеех и растях в корема на мама. Така че може да се каже, че вече съм на цели  10 месеца.

Преди да  Ти кажа какъв подарък искам от теб, ще ти разкажа моята история... Бях създаден с много любов и бях чакан с голямо нетърпение от моите родители. През февруари тази година започнах своето съществуване от една малка, малка точица, а днес съм цели 55 сантиметрово човече. През времето прекарано в корема на мама аз дишах, храних се, чувах и виждах чрез нея. Там аз се подготвях за срещата си със света,  и за разочарованието си от него. Мама много се гордееше, че ме носи и че ме отглежда, но понякога я чувах да плаче. Отначало си мислех, че е заради мен. Че без да искам съм я ударил силно и я е заболяло. Но после разбрах, че аз нямам вина за нейните сълзи.

Понякога тя плачеше, заради жените, които не могат да си имат дечица. Поради различни причини те и техните съпрузи или приятели нямаха шанса да си създадат истинско голямо и щастливо семейство. Но мама плачеше не само, заради това, но и поради факта, че в страната, в която живеем, никой не помага на тези жени и на техните мъже да си имат и те едно такова малко човече като мен и бъдат и те толкова щастливи, колкото са моите родители за това, че ме имат. Тогава разбрах, че не всяко семейство има късмета да се сдобие с дете. И че едно такова създание не трябва да се приема за даденост, а като дар и тези, които имат шанса да получат този дар, трябва всеки ден да благодарят, да се радват, че го имат и да го обичат с цялото си сърце.

И друг път мама плачеше. Това най-често беше вечер, докато гледаше новините. Там даваха много страшни и ужасни неща и тя плачеше за майките изгубили децата си. Едни си бяха отишли при катастрофи, други при словесни сблъсъци, а трети – просто защото са били на неподходящото място в неподходящото време. Тогава разбрах, че няма по-голямо нещастие за една майка да загуби детето си. Че не е хубаво да караш пил, да караш бързо, защото така може неумишлено да предизвикаш инцидент и да застрашиш не само своя живот, но и живота на невинни хора, нечии деца. Разбрах и че не е хубаво да „воюваш”, да носиш оръжия, а още повече да ги употребяваш. Научих и че животът е много несигурен и опасен, затова трябва да му се радваш всеки ден, да си щастлив, че го имаш и да се стараеш да го запазиш.

Мама плачеше и когато гледаше „Байландо”. Там даваха тъжните истории на деца (някои вече пораснали, други бебета като мен) и борбата на техните родители за здравето и живота им. Тя плачеше за майките, които правят всичко възможно, за да излекуват децата си. Борят се със зъби и нокти за най-ценното, което имат. Непреклонни пред никого и пред нищо, освен пред едно – парите. Тогава разбрах, че животът все пак има цена и понякога, за да останеш на този свят се налага да имаш много пари, за да я платиш. Разбрах колко коварно нещо са тези пари, но не разбрах как е възможно от тях да зависи един детски живот?!

Понякога мама гледаше „Великолепната шесторка” и пак плачеше. Там даваха за дечица, които нямаха свои дом, нямаха и родители.  Тогава мама плачеше за майките, които са принудени да оставят децата си на грижите на държавата, защото нямат възможността да ги отгледат и да им осигурят подслон, топло легълце и дрешки.  Въпреки че имат късмета да създадат дете, те

нямат късмета и да го отгледат. Да го виждат как расте по един-два милиметра с всеки изминал ден. Да се радват на всяко гукане, на всяко изникнало зъбче, на всяка направена успешно крачка. Тогава разбрах, че в нашата страна да имаш и отглеждаш дете е лукс, който не всеки може да си позволи без помощ и подкрепа.

 

Сега плача и аз. Плача за същите тези деца, които нямат собствен дом, които нямат и родители. Тях няма кой да ги гушка, няма кой да ги нарича Зайко и да им пее за зайченцето бяло. Няма кой да им мие дупето, когато са наакани до ушите, кой да ги гали по главичката, докато заспят и кой да ги успокоява, когато ги боли коремчето. Няма кой да ги целува потоянно, докато цялото им личице не стане в пъпчици, а и след това, и може би най-важното

– няма кой да им повтаря всеки ден колко много ги обича и как те са всичко за него на този свят.

 

Дядо Коледа, това, за което ще те помоля изисква време, не може да стане веднага, затова аз ще Ти го дам. Искам, когато мама и тати ми направят братче или сестриче, когато то е в корема на мама тя да не плаче, както плачеше с мен. Искам да се смее през целия престой на бебчето в коремчето и когато то излезе на белия свят също да се смее, а не да плаче като мен!!!

 

И още нещичко искам от теб. Него можеш да изпълниш и веднага. Аз още не мога да

говоря, затова искам да те помоля да кажеш на мама, за да знае, че всеки път, когато й се усмихвам, аз просто й казвам:

„Мамо, обичам те!!!”

 

Твое послушно дете:

БожиДар, 1 месец/ 10 месеца

Категория: Лични дневници
Прочетен: 3023 Коментари: 0 Гласове: 2
Отивам аз в 3то РПУ да си плащам глобата за документите и да си
взимам личната карта и т.н. Отпред един полицай, казвам му за какво
съм там и вика за наказателно постановление ли? А аз нямам идея какво
трябва да ми дадат и какво трябва да правя и му викам ами сигурно.
Искаше да види акта, дадох му го, гледа... видя че е от 8.03. и че е
писан в Сф и каза,че сигурно няма да е дошло ама да изчакам, ще ме
извика да отидем да проверим. Изкачах малко, имаше още двама за
това, извика ни и заедно с него тръгнахме, на 6тия етаж - качихме се
с асансьора, отидохме пред стаята и 1 по 1 почнахме да влизаме, аз бях
последна. Влизам, давам акта, жената веднага ми написа ЕГНто в
системата, обаче явно нищо не и е излязло и тогава видя,че е от
София и каза, че постановлението няма да отиде там, че дори не знае
дали може във варна да го получа. И че ако е във Варна, трябва да
попитам районния инспектор. И като сляза долу да попитам полицаите на
входа и те да ми кажат кой е за моя район. Излизам, полицаят ме чакаше
и имаше още една жена полицайка и той попита какво става, обясних
му, жената чу и каза, че ще се обади и ще попита като слезем и ме
пита дали имам време да изчакам понеже инспекторите имали оперативка до
9:30часа и тогава ще може да звънне. Казах, че няма проблем и
слязохме надолу, казаха да изчакам. 9 и 40 някъде дойде жената, взе
акта и влезе в районното, после излезе, дойде при мене, аз бях седнала
на една пейка, седна и тя, говореше ми на "ти", съвсем нормално,
добронамерено и ми обясни, че трябва да изчакам месец и половина
някъде от датата на акта, за да го изпратят във варна и че инспектор
ще ми донесе постановлението на адреса. Ако случайно не съм у нас и
не го получа, да отида пак в районното и да платя направо глобата като
обясня на колегите й ситуацията. Каза ми работното време, понеже работят
от 8:30 до 11:00 за наказателните постановления. А аз бях прочела това
по-рано, но беше мило от нейна страна, че ми каза, защото можеше и да не съм видяла. Абе истински пич и истински полицаи. Нищо общо със София.
стана ми гадно,че още трябва да чакам, ама все пак от софиянци
зависеше...

Прибрах се и към 16:00 часа на вратата се звъни - инспектор Георгиев, носи ми постановлението. И
аз помислих,че полицайката от районното е говорила с него, казах му,че
съм ходила ала бала. Но се оказа,че не е говорила с него и не знае за
случая. И аз му казах,че не съм очаквала,че ще дойде така бързо и
какво се разприказвахме за акта и глобата, казах му какво е станало в
София, видя какво пише в акта като му стана смешно и ми вика, че
нещо съм ги била ядосала. Викам му няма такова нещо. Каза ми,че
няма как така след като са ми откраднати документите и съм писала
обяснения да ми се пише акт. Казах му,че за
акт никoй не ми беше казал и че като видях да ми го пишат и аз се учудих
и му казах онзи полицай какво ми е казал,че има акт ама може да няма
глоба. Което всъщност е абсурдно ама все пак полицай ми го е казал и
вярвам. Няколко пъти ми каза,че мога да обжалвам в срок от 7 дни, пред
районния съд в София и че не съм длъжна да се явявам на дело, но може
би няма да се занимавам. Вече един път се опитах да си търся правата -
ето какво стана, наложиха ми глоба. Те са софиянци все пак, подкрепят
се. Ще стане така,че ще ми излезе да плащам още повече или пък
ще ме извикат на дело и т.н. Сега глобата ми е 50лв.
Полицаят още каза,че не е сигурен дали няма да ми напишат акт и като
си вадя нови документи, но му казах,че съм си подала за нова лична
карта и са ми приели акта от Сф. Даде ми тел, номера си ако има нещо
да му се обадя. Каза ми,че в пон е на работа. Нищо, ама нищо общо
със София. Аз останах изумена от това отношение, толкова човечни
хора. А в София, никoй нито искаше да ме изслуша, нито да ми влезе в
положението, толкова отвратително се държаха.
Каква огромна разлика само. Радвам се,че не останах в София.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3182 Коментари: 3 Гласове: 2
Българска участ е да се родиш в България.

При толкова други държави.

Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето - историческо, а бъдещето - светло.

Мълчанието винаги ще е злато.

Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.

Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.

Винаги ще се давиш накрай Дунава.

Винаги ще си произлязъл от маймуна.

Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.

Винаги Бог ще е високо, а Цар - далеко.

Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката - песимистична.

Винаги българската мечта ще бъде "шведска маса" със столове.

Винаги ще обичаш наште планини зелени.

Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.

Винаги министрите ще бъдат с портфейл.

Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече - в Канада.

Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.

Винаги ще бъдем най-освободими.

Дори да няма "Що е?", винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.

Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.

Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет - на друга.

Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението - силата.

Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.

Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.

Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.

Българската участ и късметът са като две успоредни прави - пресичат се в безкрайността.

Човек може да избегне късмета си,но участта си - никога.

Станислав Стратиев
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2111 Коментари: 1 Гласове: 1

На 04.03. 2010г. в 13:24 часа ми се обади полицай Борислав Иванов, който ми каза, че трябва да отида в Мусагеница, където има клон на 7мо районно и той работи там, за да ме разпита. Обясних му, че съм от Варна и не мога да скоча веднага и да тръгна. Той каза, че не е проблем, няма срок, в който да мога да отида, когато реша да му се обадя един ден предварително и да се уговорим. Аз му казах, че може би в понеделник (08.03.) ще бъда в София и той ми каза тогава да му се обадя в петък между 16:30 и 17:00 на номера, от който ми звъни и да се разберем за час. Аз го попитах и къде е Мусагеница и къде точно трябва да отида. Той ми обясни. Попитах го и за служебната бележка, която трябва да взема. Каза ми, че той ще ми я даде. Попитах го и за това колко време ще ми отнеме при него и дали ще трябва да ходя и някъде другаде. Той отговори, че 30 мин ще са достатъчни и че мога да ходя, където си поискам, но относно откраднатите документи няма да се наложи. И това в общи линии беше разговорът ни. На следващия ден след като бях вече сигурна, че ще пътувам неделя срещу понеделник за София, понеже ми трябваше въпросната бележка, за да си извадя нова лична карта и да мога да си търся работа, аз се обадих след 16:30 на полицай Иванов. Казах му, че в понеделник ще съм в София и да ми каже някакъв час. Каза ми в 16:30. Аз го попитах за по-ранен час – сутринта примерно. И се разбрахме да отида в 9:15ч., но не в Мусагеница, а в 7мо районно пак,  в деловодството, защото той ще е там. Тогава разбрах и че деловодството се води втората сграда, в която ходих за служебната бележка.

На 07.03. си хванах отново нощния влак в 22:30ч. за София и бях там там в 6:30ч. сутринта. Имаше малко закъснение. От там отидох направо в Студентски град и в УНСС, беше някъде към 7:45ч., защото там беше единственото топло и сухо място, където можех да изчакам, за да стане време да отида в деловодството на 7мо районно. Понеже имах влак за Варна в 10:05ч. и исках да успея да го хвана, отидох по-рано в 7мо РПУ, към 8:40-8:45. Пред информация бяха двама полицаи – момче и момиче, които не бях виждала до сега. Нямаше го онзи полицай, който беше убеден, когато отидох за служебната бележка предния понеделник, че въпросната не е готова. Обърнах се към полицаите, че идвам при Борислав Иванов, а те ми казаха да се обърна към информация. Там беше господинът, който миналият понеделник подхвърли, че е по-добре да ходя във Варна и там да се оправям. Казах и на него, че идвам при Борислав Иванов. Той попита за какво, казах му, че за служебна бележка. Не знам поради каква причина, не беше чул или не беше разбрал, но пак ме пита за какво съм там. И аз тогава по-високо и по-ясно му казах, че имам уговорка с Борислав Иванов и идвам при него, за да ми даде служебна бележка. А той като почна да ми мърмори. Да не съм му държала такъв тон, не подобавало на разликата в годините ни... Казах, че никакъв тон не държа просто му казвам за какво съм там. Каза ми да го последвам. Качихме се на втория етаж. Каза ми да седна на един стол и да изчакам, а той влезе в една стая. След малко излезе, не каза нищо и слезе пак долу. И аз започнах да чакам... През коридора минаваха полицаи и други служители. Дойде и едно момче с майка си. Приеха ги веднага, но при друг, писаха обяснения, тръгнаха си. Стана 9:15ч., но мен никой не ме викаше. Дойде едно момче, което също чакаше за Борислав Иванов. Господинът от информация влезе в същата стая, за да информира и за него, а аз продължавах да чакам. Стана може би към 9:30ч., когато полицай Иванов излезе от стаята с още една полицайка, извика ме да седна на един стол, пред който имаше маса – това отново в коридора, даде ми кариран лист и ми каза да пиша пак обяснения, но ако може по-подробно. Пита ме какво съм правела в УНСС, на лекции ли съм била, на изпити ли, казах му, че просто съм отишла за дипломата. Каза ми да напиша кога съм отишла, какво съм направила, кога съм излязла, ако мога да напиша някакви насоки за кражбата, някакви описания. Бяха минали 10 дни. И да съм запомнила някого на външен вид тогава, то на 8ми вече нищо не помнех. И според мен един разпит подробен и такива въпроси се задават веднага, а не след дъжд качулка. Но както и да е. Те са полицаи, аз коя съм, че да казвам и да знам какво се прави...

Започнах да пиша всичко подробно. В същото време полицай Иванов до мен започна да пише някакъв акт. Аз се зачудих, но помислих, че може да го пише и за момчето, което седеше зад мен и също чакаше. Борислав Иванов ме прекъсна, за да ме попита за последната цифра на ЕГН-то, което пишеше на акта, тогава разбрах, че е за мен. Продължих да си пиша обясненията. На два пъти отново ме прекъсна да ме пита дали съм готова. Аз не бях. През коридора минаваха други служители. Един полицай дори се избъзика с колегите, който стояха над главата ми и чакаха да свърша с писането, че на него никой не му е честитил 8ми март. След като за 3ти път, полицай Иванов ме писа дали съм готова, аз му казах, че съм, макар че можех да пиша и още. Каза ми да напиша дата и да се подпиша. Направих го. Полицайката, която беше с него ме заразпитва къде ми била чантата, как съм я носела и ми даде съвет как да я нося – не отзад , а отпред. Като по принцип аз си я нося отпред. Колегата й започна да ми обяснява за акта, даде ми да го прочета, каза, че мога да напиша и възражение на същия. Аз го попитах дали трябва да плащам глоба след като имам акт и той отговори, че не било задължително. Тези показания, които написах и тези, които бях писала на 27.02. щели да ги изпратят на инсектор, доколкото разбрах и той да прецени дали ще ми наложи глоба и в какъв размер ще е тя. Прочетох акта, в него пише, че не съм положила достатъчно усилия за опазване на личната си карта и шоф. си книжка и талона към нея. Аз се възмутих, разбира се от написаното и написах, че не съм съгласна с това. Че пормонето ми не се е виждало и че чантата ми е била закопчана. Подписах се и го предадох. Дадоха ми копие от акта. Борислав Иванов ми обясни, че с него вече мога да си изкарам първо лична карта, а после и шоф. книжка. И че е добре да си направя копие от акта. А също и че той може да ми служи като документ за самоличност, докато е готова личната ми карта. Аз благодарих и заминах. Влакът не успях да си го хвана. Хванах си автобус за Варна. В 7мо РПУ за пореден път ми развалиха празник. Държаха се с мен все едно аз съм виновна за кражбата, т.е. според тях както се чете и в акта, аз не съм положила достатъчно усилия. Какви усилия трябва да положа? Къде трябва да ги пъхна документите? Защо след като ме разкарваха толкова пъти, накрая пак ми написаха акт? Защо госпожата, при която писах първите обяснения ми каза, че ги пиша именно, за да не ми се напише акт, да ми се издаде служебна бележка, с която да не плащам глоба? Защо след като попитах полицай Борислав Иванов за служебната бележка, той ми каза, че от него ще я взема и не спомена нищо за никакъв акт? Ужасно се огорчих и възмутих от всичко. Нали точно те, хората, които следят за спазване на законите, да не се извършват престъпления, те са тези, които трябва да те защитят и именно затова отиваш при тях за помощ. Каква помощ получих аз? Дала съм вече 150лв САМО за път. Пропътувах хиляди километри, да не говорим за другите неща и всичко това, защото АЗ станах обект на кражба, АЗ съм жертвата. И накрая какво – сама си си виновна – АКТ. Ако недай си боже някоя ден някой ме изнасили, тогава пак ли ще бъда аз виновна, защото вървя в тъмното или съм си обула къса поличка? Недай си боже някой да ме рани, пак ли аз ще съм виновна, че не съм се предпазила? Какви са тези закони, какво е това отношение от органите на реда?

На следващия ден, т.е. на 09.03., отидох в паспортната служба на 3то РПУ във Варна, за да си подам декларация за нова лична карта. Подадох я, дадоха ми номер и ми казаха след 1 месец преди да отида да си я взема да мина през РПУто с акта, да го дам там, да ми кажат каква глоба имам и да си я платя. Тогава вече ще мога да взема картата. И аз шашната й казах, че може и да нямам глоба и жената ми каза, че трябва да отида и да проверя там.

Значи за да се плати глобата може и навсякъде, а иначе за някакви обяснения и за АКТа или служебната бележка, трябва да се разкарваш. За да ти вземат парите много лесно било, но за да те защитят не е...  С всичката си надежда се надявам и се моля след 1 месец като отида за личната карта да нямам глоба. Но... и вътрешно знам, че най-вероятно ще имам. И в случая се питам – струваше ли си всичко, което преживях и струваше ли си, че бях искренна, казах истината и си търсих правото на защита, след като изходът може би пак ще е същият,  като ако бях спестила 150лв, път, безсъние, умора, ядове и пр.  и бях излъгала, че съм я изгубила или че е открадната във Варна – глоба? Аз не знам, а вие?

Категория: Лични дневници
Прочетен: 2858 Коментари: 3 Гласове: 3
Искам от сърце да благодаря на 7мо РПУ в София!
Благодарение на тях си изкарах няколко невероятни дни в пътуване, в безсъние, нерви, ядове, главоболие и сълзи! Какво по-хубаво преживяване от това! Чудя се ако не бяха те какво щях да правя през тези дни? Сигурно щях да посрещам баба Марта, да връзвам мартенички на семейството и на приятелите си, на племенничката ми, която с нетърпение очакваше да й подаря мартеница и не доумяваше защо ме няма, за да й я дам! Но как да и обясня, че тази заслуга е единствено и само благодарение на чичковците полицаи и да я накарам да се гордее с тях, да ги боготвори и почита?! Как да не й кажа, че от тях може да научи толкова ценни неща като това, че е много хубаво да се лъже, че лъжата ще спаси света и всички нас! От чичко полицай от 7мо РПУ ще може да научи още и че не трябва да те е грижа, за когото и да било. Че в нужда не трябва да помагаш на никого, нищо, че му се е случило нещастие. По-добре е да стоиш и да гледаш, иначе ще навлечеш беля на себе си! Ако знаете как ми се прииска да я запозная с тези чичковци, пък и с леличките от РПУ-то в Студентски град! Ще се гордея с нея, ако един ден и тя стане като тях! И при нея ходят момичета като мен и се молят и обясняват, а тя виждайки надеждата в очите им да им отговаря "нищо не мога да направя, не зависи от мен". Ех, толкова хубаво ще й стане после като види сълзите по бузите и недоумението им защо полицейските служители не помагат на обикновените граждани.
Благодаря на 7мо РПУ и за това, че благодарение на тях нямах време да мисля нито да храна, нито за вода, нито за каквото и да било друго и след тези няколко дни на размотаване не можех и да се мръдна, защото цялата бях схваната. Че сигурно и няколко килца съм свалила, а имам нужда, цели 46кг съм все пак...
Благодаря ви служители на 7мо РПУ! Не знам по какъв критерий са ви избрали, но изборът, който е направен, едва ли е можело да бъде по-добър! Вече знам, че каквото и друго лошо да ми се случи, винаги ще мога да разчитам на вашата бавна реакция и помощ! Благодаря!!!

П.П. А само като се сетя, че всички документи можеше да са готови само за 30 мин., както би трябвало да е... толкова горда се чувствам с късмета, който имах в 7мо РПУ и изключителните дни, които преживях!!! Ще ги помня вечно!!!
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2189 Коментари: 0 Гласове: 1

Миналата година се дипломирах. Чаках това с нетърпение. Но се оказа, че ще ми е нужно голямо търпение, докато си взема дипломата. С тога, с шапка, официално връчване, снимки със състудентите... кой не мечтае за това? Особено едно момиче. Уви, остана си само мечта. Официална церемония за моята специалност се оказа, че няма да има. Е, искам не искам – примирих се с това. Сега пред мен стоеше въпросът кога ще отида до София, за да си взема така ценните хартийки. За да излезе по-евтино на мен и на приятеля ми, се разбрах с него, той да си вземе отпуска от четвъртък, да отиде с колата до Габрово (родният му град), а аз да се освободя от работа в петък и в четвъртък през нощта да пътувам с влака до София, да си свърша работата и да пътувам от там за Габрово. Трябваше да отидем до родния му град, за да се похвалим на родителите му с нашия годеж. Освен това трябваше и да купим подарък за годишнината пък на моите родители (на 02.03. празнуват ленена сватба) и да съчетаем всичко и с малка почивка и с повече време един за друг. Всичко вървеше по план, докато след като си взех дипломата се качих в онзи злочестен автобус 280 от Студентски град и по не установих, че портмонето ми липсва. Ами сега?! Може би малцина са тези, които знаят какво да правят в такава ситуация и могат да реагират адекватно, особено ако са в друг град както аз, а не в своя собствен. Без пари, без документи. Почнах с телефонните разговори – какво да правя? Как да се придвижа до Габрово? Ходих се молих на служителка от автобусната фирма, която пътува до Габрово да ме качи без пари, а пък в Габрово ще й се плати – не се съгласи. Тогава звъннах на една приятелка, за да ми услужи с пари, за да мога да си купя билет. Докато я чаках на автогарата се сетих, че трябва да си блокирам дебитната карта. А друго?

Отидох в Габрово, мислейки че всичко ще бъде наред. Като се прибера във Варна ще отида да си изкарам нови документи и толкова. Но все пак се разрових из интернет. Тогава прочетох за някакви големи глоби, актове, че до 3 дни след кражбата трябва да се отиде до най-близкото РПУ. Е, отидохме в най-близкото – в Габрово, но от там не можеха да ни помогнат. Трябвало в София да давам обяснения или да си плащам глобата. Глоба имало, защото изработката на документите била много скъпа. Това няма аргументите на полицайката. Което беше странно – все пак си плащам, за да ми издадат тези документи.

След голямо чудене и мислене за това кой е най-добрият вариант, реших все пак да отида в София, за да видя с какво ще могат да ми помогнат там. Пък може и документите да се намерят. Така в събота рано сутринта с приятеля ми тръгнахме с колата към София, след като взехме пари назаем от родителите му. Той се сети, че има познат полицай в София, намери му номера и добре, че беше той да ни заведе в това РПУ, в което трябва, че иначе щяха само да ни разкарват. Не е уточнено, че РПУто трябва да е най-близкото до мястото на грабежа, а не това, което на теб ти е удобно. За мое нещастие въпросното РПУ, в което трябваше да дам пояснения беше 7мо – това в Студентски град. Влязох, разпитваха ме, написах показание, след което ме „зарадваха”, че в понеделник трябва да съм пак в София, за да си взема служебната бележка. Ама и такса трябва да си платя. За нея веднага ме изпратиха да я платя и да занеса вносната бележка. Опитахме се да намерим друг вариант за тази бележка – да я изпратят във Варна, друг да я вземе, но не – не може, трябва лично. Но все пак един от полицаите ни предложи и друг вариант – да отида във Варна и да излъжа, че там са ми откраднали портомето. А госпожата, която ми взе показанията с неохота каза, че може и да скъса обясненията ми и да ходя във Варна и да си плащам глобата. Първото категорично казах, че няма да стане. А второто? От събота до понеделник има не малко време. Това са още разходи, които не можехме да си позволим. Дълго се чудехме какво да правим, да не ходим на работа и да оставаме в София. Но за съжаление шефът на приятеля ми не го пусна още 1 ден в отпуск. Така че той трябваше да се прибира във Варна в неделя. А аз? Аз мислех да остана в София, но стигнахме до извода, че дали в София или в Габрово и в понеделник да пътувам пак няма да е от голямо значение от финансова гледна точка. Пък нямах нито бельо, нито дрехи, нито козметика. Върнахме се в Габрово. Вечерта съобщихме на родителите на приятеля ми за какво всъщност бяхме отишли до Габрово. Приятелят ми взе последните пари от тях, за да имаме за път – за да се приберем и всичко вървеше добре. Още едно пътуване до София – но нали е за последно.  

В понеделник рано сутринта потеглих отново за София. Отидох там, където трябва – в 7мо РПУ, но в съседната сграда, от където трябваше да си взема въпросната бележка. Посрещна ме поредният полицай, което ми заяви, че бележката няма как да е готова. „Не Ви ли казаха до 2-3 работни дни?” ме пита. Ами не, казаха ми в понеделник да дойда. Каза ми, че няма как да си я взема, не ставало така бързо, не се знаело на кого е разпределена, някакъв инспектор трябвало да я подпише, голямо бюрокращина било. Попита разбира се дали съм платила таксата от 2.50 лв. Аз започнах пак с обясненията, че съм от Варна, че за малко съм била в София, че не мога да чакам и да пътувам повече... Поисках да се провери поне, но той не ми даде никаква възможност за това. Надявах се на малко разбиране – но за пореден път не го получих. Каза ми, че трябва да отида и в паспортното, за да си обявя личната карта за невалидна. Реших да отида да свърша поне това, пък после да се върна и да се моля отново. Тръгвайки негов колега тръгна да ми казва нещо, но се спря... После продължи... не смеел да дава такъв съвет, защото вече си е патил, но все пак каза да ходя във Варна... да кажа, че там е открадната... Нищо ново!!!

От 7мо РПУ отидох пеша до паспортното в Студентски град, което се намира до блок 5. Там си подадох декларацията за анулиране на личната карта. Понеже всички ми говореха за нея, а никой не спомена за шофьорската книжка, попитах дали и нея трябва да анулирам. От там ме насочиха към КАТ. Казаха ми, че се намира до Раковата болница в Дървеница. Ок, и там ще се ходи, щом трябва. Попитах и за служебната бележка, за всеки случай, ако те могат да ми помогнат с нещо, но последва същият въпрос „Не Ви ли казаха до 2-3 дни?”. Не, казаха ми в понеделник. Момичето почна да брои дните от събота до понеделник и ми каза да отида в 7мо РПУ да проверя. Но не пропусна да попита – „Такса платихте ли?”

Тръгнах след това към КАТ – пак пеша. Доста вървях, доста се и лутах. Почнах да огладнявам, да ожаднявам и по нужда не бях ходила, но не можех и да мисля за тези неща сега. Нямах време... Попитах няколко човека за КАТ, намерих го. То пък там две сгради. Влязох първо в едната, вътре беше някаква лудница. Обикалях, гледах, търсих някъде информация – не намерих. Хайде в другата сграда. То пък там същото и без информация. Почнах отвън да търся дали има някъде, попитах портиера – нямало. Но ми каза къде да отида и да попитам. Отидох, питах за обявяване на книжката за невалидна – не трябвало. Като подавам документи за нова – тогава. Хайде наобратно към Студентски град, този път с автобуса. Отидох първо там, където писах обясняния. Най-после получих разбиране от един полицай. Но ми каза, че нищо не може да направи, да отида в сградата, където раздават бележките, там да им обясня ситуацията и да разчитам, че ще ускорят процедурата. Айде пак при онзи полицай, който беше категоричан, че нищо няма да е готово, но този път ми даде възможност да се запиша на информация. Имаше и един мъж в моята ситуация. Дал и той показания в събота и са му казали да отиде в понеделник. Жената от информация  ни записа и отиде някъде да провери за бележките. За съжаление се върна с входящи номера и репликата – „Елате утре в 10:00 пак”. Не се знаело към кой инспектор са насочили обясненията и нямало да стане днес. Питах пак за някакви възможности. Казах й, че съм от Варна, че не мога вече да си позволя да пътувам или да отсъствам от работа. Пак чудене, мислене. Тя дори не каза със сигурност, че на другия ден бележката ще бъде готова, но каза, че не била със срок и когато съм отидела тогава.  Питах я за някакъв телефонен номер, на който да мога да звънна да проверя, а да не се разкарвам пак напразно – не давали справка по телефона. Мислехме и вариант с пълномощно. Хайде сега бягане да търся нотариус. Но... щеше да е прекалено хубаво... Пълномощно без лична карта не може да се издаде. Теглих вече една на всички и всичко и си хванах влака да Варна.

Сега съм без документи, без самоличност, без работа и без пари. Нямам нищо и съм никоя. И това ще е до... не се знае до кога. Защото не мога да си изкарам документи без онази бележка. Колко ли време ще стои в 7мо РПУ?!?!?! И дали ще отида да я взема...?!?!?!

Преди няколко месеца на една моя позната също й бяха откраднали документите в София. Тя трябвало да отиде да даде обяснения в РПУто до ж.п. гарата. За 30-40мин. Всичко й било готово – и обяснения, и невалидност, и бележка.

На друг познат, но в Габрово  - за 15 мин. му издали бележката.

Приятелят ми се обадил в полицията да пита за случай като моя. Отговорили му – за 15 мин се вади. В събота и в неделя е малко по-трудно, но пак става. А защо мен ме разкарват толкова?!?!?!

Друг въпрос – ограбват те – документи, пари, всичко. Отиваш в полицията да потърсиш помощ и те ти искат 2.50 лв. за бележка. Ама ти си ограбен, какви 2.50?!?!?! Ако както в моя случай си в друг град, ако няма кой да ти помогне с пари? През всички институции, през които минах ме питаха дали съм платила. Толкова по- важна ли е тази такса от самия човек, който е останал без нищо? Каква е тази държава, какви са тези закони, тези полиции? Вместо да ти помагат, те напротив – доунищожават те. В България трябва да си много добър лъжец и крадец, за да успееш и за да оцелееш...

Друго, за което ме боли е, че 99% съм сигурна, че бях ограбена от сънародник – българин. Просто в автобуса не видях да има някой с друг произход. Циганин никога няма да ограби циганин, но българите се крадат ли крадат. Отричам се от гражданството си. Никога не съм била, не искам и няма да бъда лъжкиня и крадла, т.е. Българка!!!

Срам ме е от българите – и тук, и в чужбина! Не искам да бъда сравняване с тях! Затова – търся си ново гражданство!

П.П. Не съжалявам, че направих правилния избор  - да кажа истината. Съжалявам този, който за 20лв посегна на самоличността ми и „ампутира” ръката си, с която храни или един ден ще храни децата си. Съжалявам и онези, чиито полицейски униформи им дават самочувствие и самоуважение, но  свалят ли ги след работния ден установяват, че всъщност са едно нищо...

 

Никоя

03.03.2010г. 

Категория: Лични дневници
Прочетен: 4001 Коментари: 5 Гласове: 4
Весело посрещане на празниците!!! Желая ви да си починете добре, да се забавлявате много, да се насладите на времето изкарано с любимите хора, да им кажете и докажете колко ги обичате и че сте щастливи, че ги има (както и те на вас), да ви се случат красиви чудеса, да ви се сбъднат тези мечти, които през годината не са се и поне за миг забравите грижи и проблеми и това, че сте родени и живеете в БГ!!! Светли и топли празници!!! :* (hug) (sun)
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1596 Коментари: 0 Гласове: 2
Финалистите от Мюзик Айдъл и артистите на Модерен Театър застават на една сцена в подкрепа на благородна кауза

Проектът е съвместна инициатива между „Вирджиния рекърдс”, „Модерен театър” и фондация „Движение на българските майки”, чиято цел е да се съберат средства за допълнителен персонал в Дома за медико-социални грижи в София „Св. Параскева”, който приютява изоставени деца на възраст от 0 до 3 години.

Освен материална база, за правилното развитие на бебетата трябва и допълнителна грижа, много често от специализиран персонал, с какъвто домът не разполага на този етап.

На 12-ти декември (събота) и 13-ти декември (неделя) фоайето и театралната зала на Модерен театър в София ще се преобразят и ще се превърнат в „Сцена за чудеса”. Всички инициативи, проведени през тези два дни ще имат за цел да съберат максимално голям фонд със средства за работна заплата на специално подбран и нает експертен персонал, който да подобри значително условията в дома „Св. Параскева”.

Събитието ще започне с традиционния коледен базар, организиран всяка година от фондация „Движение на българските майки”. Фондацията ще подготви ръчно изработени сувенири и подаръци, предоставени безвъзмездно от майки, подкрепящи идеята. Базарът ще бъде разположен във фоайето на „Модерен театър” и ще продължи и през двата дни.

Сцената на театъра ще оживее в неделя вечерта, с актьорите от „Модерен театър” и звездите от Мюзик Айдъл . Публиката също ще е част от шоуто, но това е една от изненадите, предвидени от организаторите.
Всички гости на събитието ще могат да споделят своите впечатления на специално организиран коктейл след края на представлението. Всички събрани средства ще бъдат дарени на най-малките деца, лишени от родителска грижа, а именно - на ДМСГД „Св. Параскева”.

Там живеят бебета и деца до тригодишна възраст. Сред тях има деца с увреждания, нуждаещи се от ежедневни и интензивни терапии. Недостатъчният персонал лишава тези деца от реални шансове да се развиват и да достигат възможностите на живеещите в семейна среда. Със събраните средства ще бъдат наети още шест души (с различни функции, специалисти или помощен персонал), които да помагат на децата за срок от една година. Това няма да замени родителската грижа, но поне ще даде възможност на малките да се развиват нормално – физически и ментално. В момента децата, израснали в ДМСГД, прохождат и проговарят много по-късно, тяхното умствено развитие изостава и те много често са асоциални поради липса на внимание. Минималната стойност на проекта е 38 500 лв., а ако бъдат събрани повече средства, срокът му ще бъде удължен.

Всички участници – „Модерен театър”, „Вирджиния Рекърдс”, фондация „Движение на българските майки”, D&D Agency, CASE BTL & Event solutions, Dynacord България, Protechnica Event, Vinex Preslav - ще предоставят безвъзмездно своята подкрепа. Всички средства, събрани от продажбата на билети за коледното шоу и от базара, ще бъдат 100% предоставени за проекта.


Начало на базара: 12.12.2009 г. от 11:00 часа.

Концерт на финалистите от Music Idol: 13.12.2009 г. от 19:00 часа.

"Модерен Театър"
АДРЕС: УЛ. ВЪРБИЦА 12, ГР. СОФИЯ, карта


http://www.virginiarecords.com
http://dbm.bg-mamma.com
http://www.moderntheatre.bg

Източник: http://forum.bg-mamma.com
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2268 Коментари: 1 Гласове: 1
imageimageimage
Категория: Лични дневници
Прочетен: 10083 Коментари: 1 Гласове: 5
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: mmka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 300090
Постинги: 97
Коментари: 227
Гласове: 479