Ето как изглежда краткият живот на децата в дома в Могилино. Кратък, защото всеки един ден за тях може да е последен. И не, защото са неизлечимо болни, а защото няма кой да се погрижи за тях. Защото са  забравени  от Държавата НИ.  Защото не някоя българска телевизия, а BBC трябваше да направят филм за тях, за да видим, че с нищо не сме по-различни от Сомалия. И се чудя как ни приеха в ЕС. Но 100% не са знаели за тези деца, за този и за много други домове в страната НИ, където живот на практика няма, има само някакво съществуване, при което УТРЕ няма, има само ДНЕС и мечта да има и УТРЕ. Едва ли има смисъл да пиша каквото и да е. Филмът е достатъчно показателен. За тези, които все още не са го гледали, могат да го направят. Не се препоръчва за деца, бременни жени и хора със слаби сърца!
http://video.google.com/videoplay?docid=-9176914173325307126

Тук ще си позволя да цитирам разказа на една майка, на една силна жена, която се е преборила с предразсъдъци и страхове и е спасила безсмисления живот на едно дете.

"Уважаеми Господа,

Майка съм на едно почти пет годишно момиченце, което стана член на семейството ми преди по-малко от година.

Беше Коледа, 22 декември, когато изпътувахме разстоянието от 150 км между „Дома” и нашата къща. Напрегнати, но щастливи в незнанието си.
После всичко започна да се случва, в някаква луда надпревара с времето, болката и страха.

Искате ли да знаете, уважаеми Господа, как изглежда едно четиригодишно дете, живяло в институция?
Високо 96 см, тежи 13 кг, очите му гледат ту като подплашено зайче, ту с враждебността на един зрял и препатил човек. Недоверие, това има в очите на едно такова дете.
Искате ли да знаете, уважаеми Господа, какво умее и какво знае едно четири годишно дете, живяло в институция?
Знае около тридесетина думи, произнася ги зле, трудно доловимо.
Ходи едвам, залитайки. При всеки опит да се затича – пада.
Взима остатъци от храна от земята и я изяжда.
Пищи от ужас при вида на най-обичайни за другите деца неща.
Светът около него е източник на непознати и кошмарни събития. Коли, хора, животни, предмети…всичко това за него е плашещо.
Не знае какво е мама, татко, откъде идват децата.
Думата „дом” за него има само едно значение и то не е това, което разбирате вие, господа.
Думата „леля” има повече смисъл за него от думата „мамо”.
Не знае какво е празник, делник, почивка, море, планина, сладолед, буболечка, магазин, целувка за лека нощ и още, и още…
Не знае кой е Сънчо, но познава „животното”, което е идвало да ги плаши вечер за да затворят очички.
Гледа с празни очи в нищото.
Седи с часове - прибрани колена и стиснати до болка ръчички, клатейки се като онези малки кукли - матрьошки, но не е забавно. Удря си главата в стената.
Нощем не спи, взира се в тъмното безмълвно. Трепери без звук и се мята като риба в леглото си.
Сутрин се буди мокра от урината си.
Не се усмихва.
Плаче безутешно само за единственият му познат дом – Институцията за деца лишени от родителски грижи.
Когато го боли не казва и не плаче. Мълчи и се взира.
Пищи в паника при вида на вода: Не! Не студено!
Спира да се храни. И без това не познава вкуса и имената на повечето продукти.
Иска попара.

Не съм свършила. После идва по-хубавото.
Идва ред на след адаптационния период. То вече е усетило топлината на майчината ласка и комфорта на собствения дом. Вече не плаче за „онова място”.
Сега нощем се подмокря от спомените и страха да не бъде върнато там.
Спомени и страхове, които го държат така здраво, че продължава да спи в някакво подобие на кошмар. Мятайки се, бълнувайки.
Разказва за „животното”, което е живеело при тях. За прахосмукачката, която „яде деца”. За боя през ръцете, по главата…за подигравките…за това как някой яде нещо, а тя гледа…на нея не дават.

Боледува постоянно.
Проблем след проблем и безкраен цикъл от болници. Тя е свикнала с тази среда, не я плаши, забавлява се в болничните коридори. Харесва й да я наричам "малкият ми герой".

Почти една година след това, аз – майка й, продължавам да не мога да започна работа на редовно работно време. Тя или боледува, или се страхува панически при моето отделяне.

Висока е 112 см, тежи 19 кг, по-едра е от повечето си връстници.
Вече тича смело, говори като три годишна, може би дори и по-голяма, рисуваме, пеем и щеше да прилича на всяко едно останало дете, ако не живееше постоянно в онези четири години.
Вече не иска попара: „Там имаше само попара, само попара…”
Ежедневието ни се състои от непрестанно наваксване на периода на застой и борба със страховете. С невъзможността й да проумее, че вече никой няма да я изостави или върне „там”. С болката. С кошмарите.

„Мамо, кога „Дома” ще се махне оттук?” – сочи с пръстче средата на гърдите, там където ние символично определяме мястото на душата…Само четири години и толкова болка, нима е възможно?
О, да. Възможно е.

На какво обричаме тези деца, уважаеми Господа?
Времето е относително понятие.
А болката на тези деца се измерва с всяка секунда прекарана в очакване на семейство и истински дом."
ДарЗаМен
Източник:
http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=226456.msg5136096#msg5136096

А ето и петицията на фондация "Движение на българските майки" относно съдбата на децата с физически и умствени увреждания, живеещи в институции - http://bgpetition.com/izostaveni_deca/
Ако мислите, че бихте могли да помогнете в тази инициатива, може да се свържете с членовете на фондацията на този адрес: http://dbm.bg-mamma.com В раздел "Контакти" ги има техните телефонни номера и и-мейл адреси.