Когато се роди бях щастлива мама,

гушнах го и му дадох награда голяма.

Той засука и почувства се добре,

напълни коремчето и заспа като мече.

Но за жалост не всичко бе така и занапред

усетих, че нещо не бе съвсем наред.

Кърмата ли бе малко, той ли бе мързелив,

но и денем, и нощем на ръце го носих.

Все искаше гърдата, плачеше за нея,

а аз да му давам АМ не смеех.

Исках да го кърмя, беше ми мечта

и никой не можеше да ме откъсне от целта.

Беше ми много трудно - не спях, не ядях,

но за моето бебче капка по капка цедях.

Така месец по месец  всичко беше по-добре

и той си пийваше все повече от сладкото млекце.

Сучеше, когато иска, по всяко време на деня,

а на мен ми беше лесно да го успокоя.

Кърменето бе наслада и за двете страни

и никой не можеше да ме убеди,

че той е голям, да го отбивам вече -

за мен той си беше още малко човече.

Но с времето малко по малко, полека

започнах да отбивам себе си и него.

Всичко стана плавно, не бързах въобще

и мъничкото бебе превърна се в Дете.

………………………………………………………………

Скъпи майки, искам да ви споделя,

че за мен няма по прекрасно нещо от това

да създадеш Живот, да продължиш рода,

да гушнеш свойто бебче, да му дадеш гърда!

Ще разкажа аз сега история една,

във която аз и мама бяхме партия голяма.

Тя ми даваше млекце, пееше ми от сърце,

аз “казвах” й „Благодаря“, връщах й го на мига.

Тя ме милваше като лежа, даваше ми топлина.

аз пък пълних памперса голям и никак не ме бе срам.

Когато нещо ме болеше, когато хич не бях добре,

мама пак ми даваше от чудодейното млекце.

Понякога ми беше скучно и изнервено дори,

но мама знаеше как лесно да ме разведри.

Когато бях жаден или с къркорещи чревца,

мама блузата надигаше и се засищах на мига.

Ох, колко хубаво ми беше, исках ли да спя,

гушваше ме нежно и ми даваше гърда.

Сега съм голям и не суча вече,

но споменът за сученето остава вечен.

Толкова много мляко от мама изпих

и толкова много вируси сам победих.

От млякото станах силен, здрав и як,

за да мога да защитавам и татко чак.

Аз съм на мама кавалера и мъжа,

но как понякога ми се иска в ръцете й да лежа.

Да стана малко бебче, да лапна пак гърда

и сучейки си сладко, сладко да заспя.

Всичко започва още от бременността. Като видиш двете чертички, започваш да се тревожиш, да се страхуваш, да мислиш дали ще се справиш. Щом се събуждаш сутрин започва да ти се гади, не се чувстваш добре, отпаднало ти е, нямаш сили за нищо. Каквото и да хапнеш го връщаш, но въпреки това качваш килограми. Всякакви миризми те дразнят. Прияжда ти се нещо, което го няма в момента или нещо, което не трябва да ядеш. Ако си с повече късмет ще ти се появят пъпки навсякъде. Краката и ръцете ти се подуват. Не можеш да си обуеш старите обувки и трябва да носиш с два номера по-големи, за да не ти убиват. Дрехите ти умаляват, косата ти опадва, ноктите ти стават груби и чупливи. Появяват ти се стрии – по дупето, по корема, по краката. И те повече никога няма да изчезнат, така че трябва да забравиш и за късите полички и голото коремче. Вечер като си легнеш започват киселините. Трябва да спиш полуседнала, за да се чувстваш добре. Ами нощем? Ставаш по 10 пъти, за да ходиш до тоалетната и това е само началото на твоето безсъние.

Като започнат контракциите знаеш ли колко много боли? Сякаш те режат с нож без упойка. Нямаш търпение да изкарат малкото същество, за да спре болката. Но не, те не го изкарват, а чакат разкритие. И боли ли, боли. Не ти остават сили. А после искат от теб да имаш сили, за да напъваш. И ти викат, и ти се карат, докато бебчето не излезе, по някое време и те рязват. Едната болка минава и идва другата – започват да те шият като пуйка за Коледа. И след това, докато паднат конците и минат раните, едвам сядаш и ставаш. Но пак казвам  - това е само началото.

                Когато се роди човечето трябва да си 24 часа с него. Цялото ти време и всичките ти сили отиват, за да се грижиш за него – хранене, преобуване, преобличане, къпане, спане и това е години наред. Нямаш време да се погледнеш в огледалото. Ходиш космясала и несресана. Ако бебчето е зимно и навън даже не излизаш. Стоиш по цели денонощия в апартамента сама с бебе в ръцете. Не виждаш други хора, не виждаш свят. Сменяш напишкани и наакани памперси и трябва да си много бърза и сръчна, за да не станеш напишкана и ти. Редовно бебето повръща изсуканото мляко отгоре ти. По-късно започва и да те скуби, да те хапе, докато суче – леле, колко е болезнено. Спи неспокойно, буди се често. Плаче постоянно и ти не знаеш защо. Всеки месец трябва да го водиш на консултация и ваксинация, а после да го успокояваш, защото го боли. Трябва да следиш памперсите, милилитрите, градусите.  Да стерилизираш, да чистиш и гладиш постоянно. А когато излизате на разходка, вместо да мислиш за гримове и парфюми, трябва да тъпчеш чантата си с памперси, мокри кърпички, сухи кърпички, шише с вода, играчки и за твои вещи не остава място. Много е забавно, когато излезеш с количката. Истинско изкуство е да я буташ по нашите пътища и тротоари. Качваш я на тротоара, буташ 10 метра и трябва да я свалиш, защото има паркирана кола. Слизаш на пътя и след малко някой ти бибитка с колата и те пита с цялата си наглост: „Няма ли тротоар за теб?“. Качваш я пак на тротоара, а плочките не са една с една равни, тръгваш да буташ и се забиваш в някоя дупка. Отнема ти една минута, за да извадиш количката от там и да можеш да я подкараш отново, но след малко отново трябва да слезеш на пътя, защото пак има спряна кола. И всичко това продължава през цялата разходка. Късмет имаш, ако не е валяло и няма локви. Тогава става още по-забавно. Но също забавно е, когато се прибереш от разходката и асансьора не работи. Радваш се още повече, защото фитнесът продължава, този път ще тренираш и за ръцете, докато качиш количката и бебето по стълбите до седмия етаж.

 А когато детенцето се разболее? Като му се запуши нослето и не може да диша, като кашля без да може да си поеме дъх,като се обрине или като вдигне висока температура нощем? Търчиш по лекари – един, два, три и всеки ти казва различни неща и ти изписва различни лекарства. Ами сега? На кого ще се довериш? Кого ще послушаш и какво ще дадеш, за да е правилното за лечението на твоето дете?! И на всичкото отгоре сънят за теб вече е мираж… И това е само началото на грижите и тревогите ти. После идват други, нови – бели, рани, агресия, истерии.

След всичко това, би ли станала майка? Би ли се лишила от личния си живот, от свободата си в името на друг живот, който след време ще ти блъска вратата под носа, няма да иска да те слуша и да те поглежда?! Би ли изтърпяла всяка болка – не само физическа, но и душевна, защото от думите на детето ти ще те боли повече, отколкото при раждането?! Би ли се лишила от дрехи, обувки и храна, за да има с какво да изпратиш детето си на градина, на училище, за да ходи уверено и с гордо вдигната глава?! Би ли жертвала съня си, силите си, времето си, за да можеш да се отдадеш изцяло на детето си, да го възпитаваш да бъде един достоен човек, да го учиш да цени и уважава себе си и хората около себе си, да го обичаш безрезервно и безгранично без да искаш нищо в замяна?! И най-важното – би ли се доверила и би ли дала сърцето си на едно неопитно и беззащитно новородено, което ще го мачка, ще го хвърля, ще го къса, ще го тъпче, а някой ден и ще го счупи на хиляди малки парченца?! Ако отговорите ти на всичките въпроси е „Да“ – честито, готова си да станеш Майка!!!  

Всичко започва като видиш двете чертички на теста за бременност! Чувството е неописуемо, невероятно, сякаш ти порастват криле и чувстваш, че ще полетиш. Вътре в теб расте нов живот, ново създание, нов човек. Започваш да мислиш постоянно за него, да чакаш с нетърпение ехографските прегледи, за да го видиш. Радваш се на снимките, на които има просто една черна точка, но знаеш, че именно тази точка е най – прекрасното нещо за теб в този живот. Тръпнеш в очакване да усетиш балончето или рибката в корема, да го усещаш , за да знаеш, че е добре. Мериш си корема и следиш дали расте, защото това значи, че и то расте в теб. Милваш го, говориш му, пееш му още преди да се е появило на белия свят, защото искаш да знае, че го обичаш и чакаш с нетърпение момента, когато ще си го гушнеш и помилваш наистина. Усещаш все по-силни удари, коремът ти се мести във всички посоки, нощем те буди, но ти си щастлива, защото единственото, което има значение е бебчето в теб да расте и да бъде добре. Ами когато го видиш за пръв път? Едва ли има по-прекрасен и красив момент от този. Да видиш съществото, което 9 месеца е растяло в корема ти, да видиш твоето детенце – най-хубавото в целия свят! Да го вземеш, да го прегърнеш, да целунеш и да искаш да го задържиш в ръцете си завинаги! А то е толкова малко и невинно и толкова чисто. Няма никаква злоба в него, никаква завист, никакви лоши мисли и дела. И не иска много, нуждае се от малко. Иска само мама да го гушка, да му дава да суче, да му пее и говори, да го милва. И не иска да се отдели от теб нито за миг, защото за него ти си целия свят. Няма по-близък и по-скъп човек от теб.  Само при теб се чувства спокойно, защитено, щастливо, обичано. С теб и чрез теб започва да опознава огромния и страшен свят, в който се е появило. Да разбира какво е студено, какво е топло, какво е болка, какво е радост, какво е сълза, какво е усмивка. Започва  да повдига глава, да се обръща, да седи, да пълзи, да върви, да бяга, да скача, да рита. Започва да се опитва да казва букви, срички, думи, да съставя изречения, да пее песнички и да казва стихчета. Отначало само се усмивка, после се смее с глас, а накрая вика толкова силно, че го чуват всички комшии във входа. Учи се да държи предмети, да натиска копчета, да отвива и завива капачки, да се храни само. Започва да става все по-самостоятелно, все по-упорито, все по-голямо и независимо. А ти винаги си там, винаги си до него, радваш  се на успехите му, подкрепяш го и го окуражаваш да крачи смело напред, да продължава да изследва света и да се учи.

А знаеш ли колко те радва, когато го чуваш да се смее, когато виждаш, че е щастливо? Знаеш ли какво щастие е, когато каже за пръв път „мама“ и всеки път, когато чуваш „мамо, мамо“? Знаеш ли какво е усещането, когато малките му ръчички те гушнат, а малките му устнички те целунат? А когато каже „Обичам те“? Знаеш ли, че в този момент времето спира, че  нищо друго не е от значение. Забравяш за всякаква болка, всякакви грижи, тревоги и притеснения, забравяш, че си качила 5 кг, че не си измила чиниите и че имаш само 2 лв в джоба. Забравяш за света, забравяш и за хората. Защото няма по-велик момент  от този, в който детето ти каже, че те обича. Но това не може да се опише с думи, трябва да се изпита. Не мога да ти обясня какво е чувството да си Майка – защото то е неописуемо и несравнимо. Нищо материално няма да ти донесе истинско щастие, така както твоето дете. Готова ли си да започнеш нов живот? Готова ли си да зарежеш работа, богатства, пътешествия и слава, за да бъдеш щастлива? Готова ли си да станеш Майка?

Мили, Дядо Коледа!

Пак съм аз – БожиДар! Сигурно ме помниш. Аз вече съм по - голям, и по – мъдър (станах на цели 2г.)  Но все още има за какво да те моля, защото знам, че ти можеш много; правиш чудеса и сбъдваш желания.

Дали слушам или не – Ти виждаш и знаеш. Дали ще ми донесеш нещо или не – пак само Ти си знаеш. Аз съм длъжен да опитам пък… каквото стане.

Дядо Коледа, за тази Коледа си пожелавам  Здраве! Едва ли има нещо по-ценно или по-скоро безценно от здравето. За здраве моли всеки – и добър, и лош; и малък, и голям; и силен, и слаб; и богат, и беден; и…. до безкрай… Без него сме за никъде, без него сме нищо. Какво ако имаме всичко, а нямаме здраве? Как да бъдем щастливи, ако нямаме здраве? Как да се борим? Как да живеем? Как да се забавляваме и да се смеем? Трудно, нали?!

Донеси ми, Дядо Коледа, здраве! За да раста безгрижен. За да обичам. Да се радвам на Живота и да се уча; да не успея, но после да сполуча. Да правя грешки, да се ядосвам, да се науча да живея без да прахосвам. Да видя доброто и злото в очите; да усетя любовта и болката в гърдите. Да разбера какво е провал, а после - победа; да плача от мъка, но после да се смея. Донеси ми здраве, за да Живея!

Донеси, Дядо Коледа, здраве на мама и тати! За да са вечно усмихнати. За да бъдем щастливи, да сме задружни, да ми помагат, когато имам нужда.

Донеси, Дядо Коледа, здраве на баба и дядо! За да ме глезят, да ми угаждат, да си играят с мен и да се радват.

Донеси, Дядо Коледа, здраве на моите близки! За да бъдат до мен, когато поискат. За да са упора и подкрепа, да бъдат моята надежда .

Донеси, Дядо Коледа, здраве на моите приятели! За да играем винаги заедно. За да се смеем, да се радваме, да плачем и да си помагаме, когато в беда изпадаме.

Донеси, Дядо Коледа, здраве на всички познати и непознати! За да бъдат весели, обичащи. За да са добри и мили, да бъдат успели и щастливи.

Най-накрая, но винаги на първо място, донеси здраве на себе си, Дядо! За да можеш, за да успееш да зарадваш всеки човечец. За да сбъднеш и моите желания, да бъдем по-здрави всички заедно!

Благодаря!

Едно вечно вярващо дете:

БожиДар