СБОГОМ, ДАРИ!
Колкото и да е тежко, трябва да ви съобщим горчивата истина. Дари си отиде. Днес следобед, в болницата в Израел...
Искрено съчувстваме на Дора, Росен и Лора и споделяме огромната им мъка . Дано малкото ни съкровище вече е там, където няма болка, страдание и мъка!
В такива моменти няма думи, които да предадат дори отчасти, чувствата, които дълбаят душите ни. Но никой от нас не се съмнява, че всичките ни усилия не са отишли на вятъра, че стореното не е било напразно и че цялата ни любов - включително и на всички вас - е достигала до Даринка и е топлила мъничкото й сърчице...
Тази вечер мъката ни е огромна и очите ни са изпълнени със сълзи. И няма начин как да е иначе. Със сигурност болката няма да си тръгне лесно и бързо, но сме длъжни да вярваме, че има смисъл да продължим напред. Заради всички други деца, на които все още можем да помогнем. И заради самите себе си...
Сбогом, Дари! Ти ни дари с усмивката си - завинаги.Сестричка
Недей ме пита имам ли сестричка,
каква е днес, каква ли е била.
Сестричката ми бе като звездичка,
но малкото дете се разболя.
Умираше! - а татко тихо рече,
че е далеч града, а нямаше пари.
Бе малка тя, а люлката - голяма.
Не бе видяла селската река.
Тя знаеше да казва само "мама",
на всяко нещо казваше така.
Със тази дума тя зовеше всички,
и мен, и баба, всички на света.
Преди да склони сините очички
така тя назова дори смъртта.
Недей ме пита имам ли сестричка,
каква е днес, каква ли е била.
Сестричката ми бе като звездичка,
но бедната звезда се разболя!
Източник: http://www.save-darina.org/
На 1 юни от 10.00 ч сутринта, Движение на българските майки ще проведе своята инициатива "И АЗ съм българче", в градинката до парламента.
Вярваме, че всяка от вас - настояща или бъдещи майка, имаща възможност да ни подкрепи, ще бъде с нас, не заради нас, а заради 18 000 деца растящи в институции с потъпкани детски и човешки права.
Децата ви очакват!
Дълго стоях пред нея и я гледах.Мислех си дали има съпруг и деца. Къде са те сега. Мъчно ми беше гледайки тъжния й поглед. Сякаш беше срещнала голямото разочарование. Другите я подминаваха, но аз стоях и гледах, и мислех (доколкото мога да мисля). Не можех да откъсна очи от портрета на тази отначало непозната жена. С всяка изминала минута аз все повече я опознавах. Започнах да я чувствам някакси близка, позната. Нещо ме задържаше пред нея. Имаше и други картини, с прекрасни цветове, голи мъжки тела, но аз не им обръщах внимание.
Както стоях неусетно се стъмни.Трябваше да си тръгвам, защото затваряха. Нямах избор. Утре щях да дойда пак. Прибрах се вкъщи. Не можех да спра да мисля за тази жена. Когато заспивах я сънувах. Не излизаше от главата ми...
Ето, че съмна. Станах, облякох се набързо и тръгнах към галерията. Бях първа. Нямаше друг, освен работниците. Отправих се към мястото с картината, но нея я нямаше. Мястото й бе празно. Тръгнах да я търся, но без успех. Отчаях се. Бях загубила тази жена веднъж, а сега, като я намерих, след толкова години, изведнъж пак се изпари. Разпитвах къде може да е. Кой я е видял за последно, но всички ми отговаряха, че такава картина просто е нямало. Но аз я бях видяла! Как така там, където гледах цял ден е нямало нищо?! Тогава разбрах, че съм я видяла, защото ми липсваше, защото сега имах най-голяма нужда от нея. От майка ми.
Без да знам фактите, обобщено - така мисля, живея.
Ти вярваш ли във верните решения? В правилните постъпки?
В истината?
Чия?
Моята? Твоята?
Неговата?
И към кой момент...?
Когато ...
или когато ...
А знаеш ли цената на едно спестено „Обичам те” ?
На несъбраната смелост? На непротегнатата ръка?
На невзетото давано?
На непоисканото мечтано?
Мамка му и предрасъдъци! Мамка им и страхове!
Е, и? Част от нас, човеци.
Не можем да избягаме от тях.
Нищо по-пагубно за човек няма от осъзнаването на собствената си грешка на фона на абсолютната невъзможност да върне времето, промени случилото се...
Искам да живея като за последно.
Да правя нещата като все едно никога друг път няма да имам възможност да ги направя.
Да обичам като пред раздяла.
Да живея - все едно живея последния миг от живота си.
Усещането, че няма време за отлагане на нищо, на никой миг... ме превръща в самото движение.
Нямам време. Тесен ми е този живот. Малко са ми 24-те часа.
Не ме интересува как изкарваш прехраната си.
Искам да знам за какво те боли и дали би
посмял да мечтаеш, дали би посмял да
посрещнеш копнежа на сърцето си.
Не ме интересува на колко години си.
Искам да знам дали би рискувал да изглеждаш
глупак заради любовта си, заради мечтата,
заради приключението да бъдеш жив!
Не ме интересува кои планети кръжат около луната ти.
Искам да знам дали си докосвал
сърцевината на мъката, дали оставаш
отворен след ударите на живота
или се свиваш и затваряш от страх
да не се повтори болката!
Искам да знам можеш ли да бъдеш в болката,
моята или твоята собствена, без да я криеш и заглушаваш.
Искам да знам можеш ли да бъдеш в радостта,
моята или твоята собствена,
можеш ли да танцуваш лудо и да оставиш екстаза
да изпълни всяка твоя фибра,
без да ни предупреждаваш да сме внимателни,
разумни, или да си спомним
ограничаващата ни човешка форма.
Не ме интересува дали историята,
която ми разказваш е истина.
Искам да знам можеш ли да разочароваш някой друг,
но да останеш верен на себе си и своята истина,
можеш ли да понесеш да те нарекат “предател”,
но да не предаваш себе си и своята собствена душа.
Искам да знам можеш ли да бъдеш предан
и да заслужаваш доверие.
Искам да знам можеш ли да видиш красотата,
дори когато тя не е красива всеки ден,
и дали можеш да си извор на божествено
присъствие в живота си.
Искам да знам можеш ли да живееш с поражението,
твоето или моето, и пак да си в състояние да
застанеш отново на ръба, на брега на езерото
и да изкрещиш на блясъка на пълната луна “ ДА!”
и да рискуваш отново…
Не ме интересува къде живееш и колко пари имаш.
Искам да знам можеш ли да се
събудиш след нощ на отчаяние,
изтерзан до кости, и да направиш сутринта
каквото е нужна за децата.
Не ме интересува кой си и как си дошъл тук.
Искам да знам дали ще застанеш до мен
в огъня на сърцето и няма да се отдръпнеш.
Не ме интересува къде и какво си учил.
Искам да знам какво те крепи отвътре,
когато всичко друго се руши.
Искам да знам можеш ли да бъдеш сам
със себе си и дали обичаш това присъствие,
в моментите на празнота,
когато няма друг до теб…
На иницативата бе даден ход с изпращането на Отворено Писмо до Президента на Република България, с копие до всички държавни органи, в което се поставят множество въпроси, касаещи 18 000 български деца, растящи в институции.
Писмото бе изпратено в края на месец април 2007 г.
Високият брой на децата, оставени в домове се дължи на липсата на превенция по отношение на изоставянето им, както и на действащото законодателство, което оставя твърде много вратички за родителите, оставили децата си на грижата на държавата.
Организацията от доброволци желае да сподели със съответните служби опит и наблюдения, както и да даде препоръки, които ще бъдат полезни и благоприятни за децата и превенцията по изоставянето им в институциите. Тук са изброени само част от проблемите, касаещи тези български деца:
1. Когато детето не е потърсено в рамките на 3 месеца да бъдат автоматично отнемани родителските права и детето да бъде предоставено за осиновяване.
2. Да отпадне необходимостта родителите на детето да бъдат уведомявани за предстоящото му осиновяване след като веднъж вече са подписали отказ.
3. Ако дете е изоставено без подписано съгласие за осиновяване (визираме захвърлено), родителските права на неизвестната майка и баща да бъдат автоматично отнемани.
4. Да се назначат социални работници, които само и единствено да се занимават със осиновяванията. По статистика на ДАЗД само 18 са социалните работници на щат на територията на България, пряко ангажирани с ДМСГД, където понастоящем има 3000 деца.
5. Да се увеличи квалифицираният персонал и в ДДМУИ, където растат децата с увреждания (5000 деца).
7. Да се увеличат заплатите на персонала в ДМСГД /за справка заплатата по щат е 190 лв./, защото възнаграждението, което получава персонала, не отговаря на положеният труд и възложената им отговорност.
8. Да отпадне от Семейния Кодекс призоваването на родителя на съдебната процедура при осиновяванията, за които не е необходимо съгласието му. Също така, да отпадне т.нар ”Оттегляне на съгласие за осиновяване” при веднъж започнала процедура.
9. Да бъде създадена специална колегия във всеки градски съд, която да се занимава единствено и само с осиновяванията с цел намаляване срока до произнасяне на съдебното решение.
10. Да отпадне Декларацията за съгласие от биологичната майка при оперативни намеси (подаване на пълна анестезия), касаещи дете, оставено за осиновяване. Понастоящем много деца не могат да се лекуват именно защото такава декларация е необходима. Това е в разрез с правата на детето.
Към настоящия момент децата в ДМСГД (Дом за медико-социални грижи) в България са 3 000, а само 25% от тях биха могли да бъдат осиновени. Децата в ДОВДЛРГ (Дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителски грижи) са приблизително 10 000, като за осиновяване са едва 15%. Децата в домовете за деца с увреждания са 5 000, а осиновени могат да бъдат 80% от тях.
Тези данни показват колко малко са децата, които имат шанс да бъдат осиновени, а знаем колко много са желаещите семейства, които могат да дадат това, което една държавна институция не може.
Децата с увреждания нямат шанс за осиновяване по така действащата законова уредба и така полаганите грижи за тях. Това пък е в следствие от лошата социална политика към семействата, нуждаещи се от подкрепа в отглеждането на дете в риск и дете с увреждане.
Пълния текст на писмото може да прочетете ТУК
Списъкът на множеството сайтове и организации, които са подкрепили иницативата към настоящия момент, както и повече относно Движение на българските майки може да прочетете на http://dbm.bg-mamma.com
